Три минути без кислород
Въздухът свърши, по пътя надеждата тича
към вълнолома, от удар сърдечен разбит.
В стъпка прощална – невярващо – залез изтича,
пламва мигът като тъничка клечка кибрит.
Трудно живот ненаучен до три отброява,
сякаш е той непораснало още дете.
Колко ли време до края на нас ни остава –
моля се ребуса с чувствата да разплетеш.
Първа минута: Защитата моя повдига
тъжен въпрос, премълчаван от теб и от мен.
Сигурни бяхме, че нашата обич ще стигне
чак до зенита на оня, последния ден.
Втора минута: Ръката уплашено търси
твоята мъжка, спасителна, силна ръка.
Пътят не бе със светулки и рози поръсен,
но ми е скъп и му вярвам, дори и така.
Трета минута: Защо ми е въздух без тебе?
Дадох на вярата целия свой кислород.
Тези последни секунди са взрив от потребност.
Крачка една е залогът за моя живот.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
