ТРИНАДЕСЕТА ЧАСТ
В МРАЧНИЯ ДВОРЕЦ НА ЛАМЯТА
Какво се случи в онзи тъжен ден -
ден за разлъка с майка отреден.
Златушка си стояла до чешмата
с любимото си котенце в ръката.
До нея колесничката се спряла,
една ръка отвътре се подала,
издърпала момата за косата
и втурнала се бързо към гората.
Девойката навън се взряла
стена огромна тя видяла -
от камъни опушени, ръждиви,
снага в небето кули извисили,
с осанка призрачна, зловеща,
разнасяла се мараня гореща,
дочувал се подземен тътен -
всичко напомняло мираж безплътен.
Покрай стената - ров с вода зелена,
врата огромна със желязо укрепена
разтвори се и мост висящ се спусна,
каляската с девойката пропусна
и плъзна се като чудовищно влечуго,
девойчето бе стреснато бездруго,
но щом видя двореца на ламята,
от ужас вцепениха се краката.
От мрамор чер - огромни колонади,
гранитни стълбища, мухлясали фасади
и котараци диви, застанали в шпалир,
двуглаво куче - вързано с синджир,
сред паяжини прилепи летели,
зловещо кукумявките крещели.
На стълбището великанът се показал,
Златушка хванал и в двореца влязъл.
Отворил тежка дървена врата -
що водела към мрачна одая,
със катранясали от саждите греди
и стар казан, подкладен със главни.
Светилник хвърлял бледа светлина,
върху миндер със малка тамбура.
Към гостенката великанът се обърна:
- Нощес, ранена майка ми се върна.
Някой езика ѝ пронизал със стрела,
затуй не може да те изяде сега.
На одъра притихнала Златушка
и трепкала красивата ѝ гушка.
От стар долап извадил паралия,
насред поставил пръстена чиния,
в която сипал бут от крокодил,
а за Златушка бързо пригласил,
в паничка малка къс месце -
с големината на едно врабче,
и след това през зъби изръмжал
- Ще го ядеш, или в казана врял!
На помощ котенцето се притекло
месцето то под одъра завлякло,
а втрещена и пребледняла,
Златушка кротко в ъгъла стояла.
Захванал великанът да се храни,
ала след миг започнал да се дави,
че с лакомията си бил прочут
и глътнал целия огромен бут...
- Потупай ме веднага по гърба,
че иначе ще се задавя и умра!
Задумкала с юмручета Златушка
и Ох преглътнал хапката със мъка.
След туй подхванал тамбурата
и дрезгав глас прогонил тишината
- Тамбур-тамбур-тамбуричка –
вкусно хапнах си чорбичка…
С крак софрата Ох изритал
и девойката попитал:
- Песни можеш ли да пееш?
Ако ме приспиш успееш,
то ще кажа на ламята,
че ще ми въртиш шетнята.
Взе Златушка тамбурата,
с тих гласец запя горката:
- Ах! Къде сте братя мили,
знам, че бихте ме спасили,
но сега съм сам-сама,
в тая мрачна одая
и ламята ще ме хване,
ще погина в тез зандани!
- Пееш, сякаш коте мърка.
Рече Ох и в миг захърка.
Вежди – рунтави къдели,
зъби страшни – почернели,
на гърдите – ключ съзряла
и пристъпила примряла,
но във тоз момент ламята,
грубо блъснала вратата,
във Златушка поглед впила,
с вик девойката се скрила -
под миндера се навряла
в ужас цяла се тресяла,
ала господ се смилил,
смел защитник се явил -
котенцето на Златушка,
втурнало се кат’ вихрушка,
изненадана ламята,
се повлякла към вратата.
Тъй Златушка се спасила,
след това се уверила,
че опасност вече няма
и че хърка великана…
Към него тихо приближила,
полека-лека ключа откачила,
примолила се на Писана,
да „попреде” на великана.
След туй отворила вратата
и взирайки се в тъмнината,
по дълъг коридор вървяла,
дорде във края му се озовала.
Изправила се пред врата кована,
ключа поставила във нея запъхтяна,
ключалката със мъка превъртяла
и в стая със оръжия се озовала.
Натрупани секири, боздугани,
лъкове, стрели и ятагани -
през тях Златушка с мъка се провряла
и пред опушена врата се спряла.
Макар и трудно, с нея тя успяла,
когато влязла, смаяна видяла,
купища елмази, бисери, злато,
пафти от седеф, монети от сребро.
Щом минала през третата врата,
полазили я тръпки по гърба,
че купища от кости имало навред
и черепи, разхвърлени безчет.
Въздъхнала, очите си закрила
и пред четвърта порта се явила.
След нея тя видяла празна зала,
де кошница със ябълки блестяла.
Достигнала поредни пети двери,
почувствала земята как трепери -
ковачи тежки чукове въртели,
а наковалните под ударите им ехтели.
Там трудели се още обущари,
шивачи, дърводелци и златари.
Попитала девойката тогава:
- Кои сте и що правите тъдява?
- Войници бяхме ний на Патаран,
но ни пороби злият великан
и оттогава той от наший труд,
безчет богатства трупа като луд.
- Ах, хора мили, помогнете
и на въпроса ми отговорете:
Познавате ли майсторите на фенери?
Ще моля бог с добро да ги намери!
- Да! Живи са и здрави, дъще драга!
Дано и нами Господ-бог помага!
Ще ги откриеш в дъното на пещерата!
И хукнала към братята, сестрата...
След малко се прегърнала със тях,
разказвайки за преживяния си страх,
помолила ги тя да я избавят,
на злата ламя да не я оставят.
- Бъди спокойна, ний ще те избавим,
във тоз фенер сега ще те поставим,
че днес на ламята лакеят ще го кара,
в града, да го изложи на пазара.
Край на тринадесета част
Следва
Любомир Попов
© Любомир Попов Все права защищены