ТРИНАДЕСЕТА ЧАСТ

 

 

В МРАЧНИЯ ДВОРЕЦ НА ЛАМЯТА

 

 

Какво се случи в онзи тъжен ден -

ден за разлъка с майка отреден.

Златушка си стояла до чешмата

с любимото си котенце в ръката.

 

До нея колесничката се спряла,

една ръка отвътре се подала,

издърпала момата за косата

и втурнала се бързо към гората.

 

Девойката навън се взряла

стена огромна тя видяла -

от камъни опушени, ръждиви,

снага в небето кули извисили,

 

с осанка призрачна, зловеща,

разнасяла се мараня гореща,

дочувал се подземен тътен -

всичко напомняло мираж безплътен.

 

Покрай стената - ров с вода зелена,

врата огромна със желязо укрепена

разтвори се и мост висящ се спусна,

каляската с девойката пропусна

 

и плъзна се като чудовищно влечуго,

девойчето бе стреснато бездруго,

но щом видя двореца на ламята,

от ужас вцепениха  се краката.

 

От мрамор чер - огромни колонади,

гранитни стълбища, мухлясали фасади

и котараци диви, застанали в шпалир,

двуглаво куче - вързано с синджир,

 

сред паяжини прилепи летели,

зловещо кукумявките крещели.

На стълбището великанът се показал,

Златушка хванал и в двореца влязъл.

 

Отворил тежка дървена врата -

що водела към мрачна одая,

със катранясали от саждите греди

и стар казан, подкладен със главни.

 

Светилник хвърлял бледа светлина,

върху миндер със малка тамбура.

Към гостенката великанът се обърна:

- Нощес, ранена майка ми се върна.

 

Някой езика ѝ пронизал със стрела,

затуй не може да те изяде сега.

На одъра притихнала Златушка

и трепкала красивата ѝ гушка.

 

От стар долап извадил паралия,

насред поставил пръстена чиния,

в която сипал бут от крокодил,

а за Златушка бързо пригласил,

 

в паничка малка къс месце -

с големината на едно врабче,

и след това през зъби изръмжал

- Ще го ядеш, или в казана врял!

 

На помощ котенцето се притекло

месцето то под одъра завлякло,

а втрещена и пребледняла,

Златушка кротко в ъгъла стояла.

 

Захванал великанът да се храни,

ала след миг започнал да се дави,

че с лакомията си бил прочут

и глътнал целия огромен бут...

 

- Потупай ме веднага по гърба,

че иначе ще се задавя и умра!

Задумкала с юмручета Златушка

и Ох преглътнал хапката със мъка.

 

След туй подхванал тамбурата

и дрезгав глас прогонил тишината

- Тамбур-тамбур-тамбуричка –

вкусно хапнах си чорбичка…

 

С крак софрата Ох изритал

и девойката попитал:

- Песни можеш ли да пееш?

Ако ме приспиш успееш,

 

то ще кажа на ламята,

че ще ми въртиш шетнята.

Взе Златушка тамбурата,

с тих гласец запя горката:

 

- Ах! Къде сте братя мили,

знам, че бихте ме спасили,

но сега съм сам-сама,

в тая мрачна одая

 

и ламята ще ме хване,

ще погина в тез зандани!

- Пееш, сякаш коте мърка.

Рече Ох и в миг захърка.

 

Вежди – рунтави къдели,

зъби страшни – почернели,

на гърдите – ключ съзряла

и пристъпила примряла,

 

но във тоз момент ламята,

грубо блъснала вратата,

във Златушка поглед впила,

с вик девойката се скрила -

 

под миндера се навряла

в ужас цяла се тресяла,

ала господ се смилил,

смел защитник се явил -

 

котенцето на Златушка,

втурнало се кат’ вихрушка,

изненадана ламята,

се повлякла към вратата.

 

Тъй Златушка се спасила,

след това се уверила,

че опасност вече няма

и че хърка великана…

 

Към него тихо приближила,

полека-лека ключа откачила,

примолила се на Писана,

да „попреде” на великана.

 

След туй отворила вратата

и взирайки се в тъмнината,

по дълъг коридор вървяла,

дорде във края му се озовала.

 

Изправила се пред врата кована,

ключа поставила във нея запъхтяна,

ключалката със мъка превъртяла

и в стая със оръжия се озовала.

 

Натрупани секири, боздугани,

лъкове, стрели и ятагани -

през тях Златушка с мъка се провряла

и пред опушена врата се спряла.

 

Макар и трудно, с нея тя успяла,

когато влязла, смаяна видяла,

купища елмази, бисери, злато,

пафти от седеф, монети от сребро.

 

Щом минала през третата врата,

полазили я тръпки по гърба,

че купища от кости имало навред

и черепи, разхвърлени безчет.

 

Въздъхнала, очите си закрила

и пред четвърта порта се явила.

След нея тя видяла празна зала,

де кошница със ябълки блестяла.

 

Достигнала поредни пети двери,

почувствала земята как трепери -

ковачи тежки чукове въртели,

а наковалните под ударите им ехтели.

 

Там трудели се още обущари,

шивачи, дърводелци и златари.

Попитала девойката тогава:

- Кои сте и що правите тъдява?

 

- Войници бяхме ний на Патаран,

но ни пороби злият великан

и оттогава той от наший труд,

безчет богатства трупа като луд.

 

- Ах, хора мили, помогнете

и на въпроса ми отговорете:

Познавате ли майсторите на фенери?

Ще моля бог с добро да ги намери!

 

- Да! Живи са и здрави, дъще драга!

Дано и нами Господ-бог помага!

Ще ги откриеш в дъното на пещерата!

И хукнала към братята, сестрата...

 

След малко се прегърнала със тях,

разказвайки за преживяния си страх,

помолила ги тя да я избавят,

на злата ламя да не я оставят.

 

- Бъди спокойна, ний ще те избавим,

във тоз фенер сега ще те поставим,

че днес на ламята лакеят ще го кара,

в града, да го изложи на пазара.

 

 

Край на тринадесета част

 

Следва

 

Любомир Попов