септември 2014 Румяна Славова 

Пристъпва все така, с наведена глава, 

да не среща похотливи погледи. 

Като зад каменна стена 

скрива се в одежди черни. 

Те притихнали, със зинала уста, 

не виждат в ней Човека - 

обсебва ги плътта ù... 

И да потъне иска вдън земя, 

та да не чуе присмех зад гърба си! 

Затуй ли, Господи, създаде я жена? 

Да е омърсена от зеници гладни? Оскърбена, пак, от намеци 

и длани алчни... 

Щом дари ù хубостта, 

защо безсрамността забрави? 

А оназ', с изкуствената красота, 

в самочувствие, без свян, се дави! 

Вирее в нея пошлостта 

и подмамва все с очичките игриви. Върти бедра със чупки кръшни. 

Кокетно устничките цупи! 

Под пластове от грим и купена коса заровила е тя душата... 

Радват я единствено едрите банкноти.

Кротка скромност И е непозната. 

Най обича звучно да се изкикоти! 

Туй ли е "триумф" на красотата!? 

Дали нормалната е тя? 

Или моралната, за тоя свят, е луда?