септември 2014 Румяна Славова
Пристъпва все така, с наведена глава,
да не среща похотливи погледи.
Като зад каменна стена
скрива се в одежди черни.
Те притихнали, със зинала уста,
не виждат в ней Човека -
обсебва ги плътта ù...
И да потъне иска вдън земя,
та да не чуе присмех зад гърба си!
Затуй ли, Господи, създаде я жена?
Да е омърсена от зеници гладни? Оскърбена, пак, от намеци
и длани алчни...
Щом дари ù хубостта,
защо безсрамността забрави?
А оназ', с изкуствената красота,
в самочувствие, без свян, се дави!
Вирее в нея пошлостта
и подмамва все с очичките игриви. Върти бедра със чупки кръшни.
Кокетно устничките цупи!
Под пластове от грим и купена коса заровила е тя душата...
Радват я единствено едрите банкноти.
Кротка скромност И е непозната.
Най обича звучно да се изкикоти!
Туй ли е "триумф" на красотата!?
Дали нормалната е тя?
Или моралната, за тоя свят, е луда?
© Румяна Славова Всички права запазени