Страх ме е...
И онази грозна черупка,
с която страхът похлупва душата ми,
е толкова малка и тясна...
Души.
Страх ме е силна да бъда,
че от високо да паднеш, боли.
А тук долу само се хлъзгаш.

И черупката... грозната,
е така примамливо топла,
вечер я палиш с топли сълзи
и летаргично се сгушваш...
във себе си.
Приспиваш онази птица самотна,
която кълве по сърцето ти
и от жажда пие вода от очите ти.

Търсиш липса на страх,
да посееш смелост и сила.
Безмълвие...

В това полувреме на лутане,
зениците стават свещи във мрака и виждаш,
че страхът е шопинг терапия на слабите,
и макар да е пагубен,
всеки от нас го обича,
че парализира
и предпазва от сбъдване.

Силата... тя се ражда от него,
когато вдигнеш черупката.
Тя иска от тебе да бъдеш!
Ражда се,
когато прозреш в сумрака на мислите,
че смелост е да усетиш страха
и да продължиш да вървиш!