Пресъхна радостта във мен
и всичките ми топли извори замряха,
погълна ме тъгата в мъртъв плен
и сто очи отвори тишината.
Не хвърляй камък зад гърба си,
пред мен недей да коленичиш
във ручейните пазви ме стопли
и вдишай вятъра ми бучинишен.
Макар че нищо няма да прорасне
от медения и нечакан сблъсък
на някогашните ни общи устни,
освен една подгизнала от мрак
восъчно унила пустота,
а исках поне плача ти да спася.
Докато някъде небесната трева
неспирно шепне нашите имена...
© Marielli De Sing Все права защищены