Уф!
С яростна стръв по следата ми кръшна
тичай пак, викай ме, хващай ме, дръж ме!
Нося в черупка сърцето си рохко.
Ще се изтръгна от клетката с грохот –
ох!
В танц завърти ме, лети с мен, пусни ме
в бурята после, без глас и без име.
Нека гневът ти криле да размаха,
ще се разбия в брега без уплаха –
ах!
С трепет парче по парче ме събирай
и от черупки нетрайни гради рай.
Раните с нежност покрий като с дреха.
Ти си едничката моя утеха –
ех!
Вярна и праведна, чиста, невинна
е любовта ми. И с кръв е, не с вино
днес подпечатана. Оня що духа
нека ми шепне, че търсиш разтуха –
ух!
Млада съм още, живот не живяла,
още желана. С душа натежала,
нека поне в танц скръбта ми утихне.
Няма да газя мазоли, не бих, не –
их!
Нека се пенят за щяло не щяло
с люта отрова. Обличам си тяло.
Тръгвам към тебе без свян и преструвка.
Вече премерих съдбата – обувка,
уф!
9.10.2019
https://www.youtube.com/watch?v=5rexd-5p3fQ
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены
Усмихна ме!