Беше лято, топла вечер,
  вървях по старата пътечка.
  И странно - непозната песен
  затананиках си полечка:
 
  У-у, ла-ла,
  у-у, ла-ла,
  уличка към вечността.
  У-у, ла-ла,
  у-у, ла-ла,
  усмивка и сълза.
 

  Всеки от нас свой път поел е
  и без компас дори напред върви.
  Сякаш в захлас се лутат рой планети,
  сякаш след час заря ще заискри.

  Всеки от нас река е пълноводна
  и тича напред, към своя океан.
  Всеки от нас звезда е пътеводна,
  самотен куплет, частица от роман.

  И само следи по прашната пътека,
  самотни души, стадо без пастир.
  Незрящи очи, съдбата на човека -
  да търси, уви, за себе си кумир.

  Но да е сам на всеки писано е,
  има за всеки протегната ръка.
  И светлина ще има докато е
  таз' уличка към вечността!

  У-у, ла-ла,
  у-у, ла-ла...