Беше лято, топла вечер,
вървях по старата пътечка.
И странно - непозната песен
затананиках си полечка:
У-у, ла-ла,
у-у, ла-ла,
уличка към вечността.
У-у, ла-ла,
у-у, ла-ла,
усмивка и сълза.
Всеки от нас свой път поел е
и без компас дори напред върви.
Сякаш в захлас се лутат рой планети,
сякаш след час заря ще заискри.
Всеки от нас река е пълноводна
и тича напред, към своя океан.
Всеки от нас звезда е пътеводна,
самотен куплет, частица от роман.
И само следи по прашната пътека,
самотни души, стадо без пастир.
Незрящи очи, съдбата на човека -
да търси, уви, за себе си кумир.
Но да е сам на всеки писано е,
има за всеки протегната ръка.
И светлина ще има докато е
таз' уличка към вечността!
У-у, ла-ла,
у-у, ла-ла...
© Димитър All rights reserved.