Сърце пълно с утеха,

а душата ми все още е мека.

Да вярвам в мечти нереални,

пълна с отговорности и задължения, вече банални.

Любовта ти, изчезна ли? Къде е?

За живот с прегръдки ли, тя копнее?

Или още мислиш за ранните години,

за белите шеговити, изгубени като в пустини.

Или пък си мислиш и умуваш,

че нещо може би ти липсва?

И от безхаберието човешко,

започва да ти писва.

Ала едно запомни - ти,

вечно бягащ в моята глава.

Заедно ли сме до мрак и от зори,

животът наш, с любов и щастие ще минава!