В края на деня оставаме сами.

Сами с тишината,

Вече няма я искрата...

Сами с мислите ни безпощадни.

Сами със спомените жални.

Сами с завладяваща омраза.

Сама с всичко, което не успях да кажа.

Сама в празна къща.

Сама в свят, където всичко ни се връща.

Апартаментът е пустиня.

Стаята е моята килия.

А всяка снимка огледало-

какво сърцето помни

и каквото е видяло.

Прозорците- илюзия измамна,

за свобода, която няма я отдавна.

Телефонът ми звъни.

Нали преди малко се видяхме?

Слагам си усмивка непозната,

скривам всяка сълза, която е пролята.

„Ало“ казвам и се смея,

а отвътре плача и вилнея.

Разговорът свършва.

Обратно в тишината.

Опитвам мислите да свържа.

Боря се със самотата.

Навсякъде усмивки.

А се чувствам толкова нещастна.

Гледам наши снимки

и ми иде да те фрасна.

Винаги до мен си,

но сякаш никога те няма.

Казваме си всичко,

но се чувствам неразбрана.

Насърчаваш ме и ме подкрепяш,

но лъжата е измяна.

Думите са сладки,

но прогарят грозна рана.

Опитвам се да скрия,

но четеш ме като книга.

Правя се на силна,

но знаеш колко съм ранима.

Опитвам се да се измъкна

от бездната, която ме поглъща.

На дъното е мрак-

безнадежността се връща.

Интересите са вечни,

приятелства нетрайни.

Хората открити са,

но пазят много тайни.

Неискрени, лукави,

твари безгръбначни!

Едни игра играят, други са играчки .

Думите лишени са от смисъл и значение,

хората са просто развлечние.

Но само още малко потърпи,

защото в края на деня оставаме сами...