Щом стоиш до мен,

дори да  не те виждам

ще усетя присъствието ти.

Защото след време разбираш,

че по пътя някой си е тръгнал

и накрая виждаш ясно своя спътник.

Няма всеки да върви след теб,

няма да те държи здраво,

когато всичко около теб се руши.

Кой може да го предвиди...

да предвиди болката и сълзите,

които ще се проронят?

Колко грешки ще направим?

Колко много ще се нараним?

Колко ще спестим и ще дадем?

Но аз не искам да променям нищо.

Това съм аз..това сме ние.

Това е животът-буря и вихрушка,

връхлитаща неканена и

запомнена подобаващо.

Затова те пазя като снимка,

като спомен, като лист хартия

и тайничко се надявам

бурята да ме сполети,

защото така поне 

ще се разбия в теб.