В небето прекрасно
и слънцето ясно
бленуван облак минава
и мислите хорски запленява.
Виждаш само мрака страшен
и споменът грешен
из въздуха лети,
и всички отчаяни буди.
Успя да забравиш,
но не и да поправиш,
студът се спуска над града
и обгръща сърцето на една жена...
Червени капчици потичат
и кръвта й бавно се стича.
Видя се една сълза,
която беше за съдбата зла!
Остава нейната мечта
преди да види смъртта -
човекът обичан
не беше там и я отрича.
До последно надежда таеше,
докато все още сърцето туптеше,
погледна небето прекрасно и слънцето ясно
и тогава осъзна, че умира съвсем сама...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виктория Борисова Все права защищены