В памет на леля ми

Животът минава, времето тихо тече...
вървя аз по земния път бавно,
но нещо в мене гори...
нещо красиво от мене си тръгна...
времето не лекува... уви...

Не бях аз тъй силна да мога...
с твоята болка да се преборя...
Не бях достойна дори...
да бъда до теб в последните дни...

Прошепвам аз всеки ден - Обичам те...
с поглед те търся навсякъде...
търся аз твоите топли очи и ръце...
онова огромно красиво сърце...
готово да даде всичко за своето дете...

В съня ми плахо ти идваш,
усмихваш се... радваш се както преди,
но защо тъй тъжно мълчиш...
От болка или пък от силната обич... която раздаваше ти...

И месец след месец минава,
но празното място в мене боли...
прости ми, че безпомощно плача...
прости, че те търся в небето с очи...

Прости, че болката в мене не стихва...
прости, че не те оцених...
Нима това е моето наказание...
или пък просто поредният урок...

Къщата тиха, смирена седи..
а твоите вещи говорят, сякаш имат усти...
Така празно е всичко без тебе.
Без твоя смях, без твоите топли очи...

Вечно жива оставаш в сърцата...
Нима се забравя човек, раздал само добрини...
толкова честно живял...
и земния си път тихо извървял...

Споменът в мене ще живее...
дълбоко в сърцето ще бъдеш завинаги...
В съня ще те прегръщам и целувам...
и в твоя памет тъжно аз ще помълча...