В просъница усещам как някой ме щипе по бузата..
пак е ненаситницата музата.
От леглото ме бута жестоко
стихове да пиша, да стигна на високо..
Тя е толкова гладна след дългата зима,
че развихря в главата- ми буря опустушима.
Не ми позволява за друго да мисля,
все нови и нови стихчета измисля.
А аз няма дори къде да се скрия,
трябва да я храня, докато заситя тая лакомия.
Няма значение, че се прозявам,
тя бърза ли, бърза, че едва успявам
да уловя някое безцелно лутащо се стихотворение 
и да го смятам за гениално творение .........:)

април 1997
Пловдив