Мъглата се спусна

с внезапен, глух тътен,

прокънтя във съня,

премина с ледени стъпки

през дебрите на съзнанието,

с отпуснати крайници,

заличавайки разстоянието...

Това бе повикът на кръвта.

Белият мрак

обгръщаше бавно

отминалото ни бъдеще,

чудовищните ни странности.

Свирепият страх

напомни за себе си,

че пак е подложил –

крак на спасението.

Водата от локвите

във лед се превръщаше,

ледът се пропукваше,

катранът се стичаше,

небето заливаше,

а то се просмукваше

в душите на живите...

Те рухваха мъртви.

Преплетени улици

поглъщаха стъпките

на закъснялото утро;

ала на няколко пъти

мъглата се вдигна

и така, изпод нея

се оголиха първите

есенни зъби...

*                   *                  *

И късаше плът

от самотни бездомници

зимата, в разгара

на своята жътва.