Мъглата се спусна
с внезапен, глух тътен,
прокънтя във съня,
премина с ледени стъпки
през дебрите на съзнанието,
с отпуснати крайници,
заличавайки разстоянието...
Това бе повикът на кръвта.
Белият мрак
обгръщаше бавно
отминалото ни бъдеще,
чудовищните ни странности.
Свирепият страх
напомни за себе си,
че пак е подложил –
крак на спасението.
Водата от локвите
във лед се превръщаше,
ледът се пропукваше,
катранът се стичаше,
небето заливаше,
а то се просмукваше
в душите на живите...
Те рухваха мъртви.
Преплетени улици
поглъщаха стъпките
на закъснялото утро;
ала на няколко пъти
мъглата се вдигна
и така, изпод нея
се оголиха първите
есенни зъби...
* * *
И късаше плът
от самотни бездомници
зимата, в разгара
на своята жътва.
© Константин Дренски Всички права запазени