Зарових се в писма и снимки,
    в стиховете, в разказите... в мен
    и облякох роклята със много бримки -
    роклята от спомени и лен.

    Колко много рани се разкриха,
    колко шевове - неравни, криви,
    колко кръпки дните ми ушиха
    върху спомените ми игриви...

    И колко бях само щастлива
    със семплия си детски вид,
    сред приятели... в мистерия пенлива
    как бързо се стопява спомена размит.

    И колко незапомнени неща
    и мислите, и фактите, и дните
    събуждат се сега в мисълта
    сякаш са разбити  стените.

    Сякаш успях да открехна вратата,
    думите и смеховете чула
    и съзряла събитията, хората и имената,
    а нямаше порта тъмната кула.

    Стоях... защо не можех да проникна
    в тая мистериозна, чиста стая
    и защо не можех спомена да викна
    при мен да дойде от безкрая...

    Но усещах... чувах всеки вик
    на агонията ужасяваща, разкъсваща
    и чувствах... докосвах всеки миг
    на радост, сладостно раняваща...

    И с онези стари, скъсани сандали,
    в изтритите, ала закърпени дънки  
    виждах себе си в одежди вяли
    и от спомена ушити - рокли тънки.
                                                       
    Не помнех всичко... но усещах
    някакъв полъх нежен, магичен -
    не само бледо миналото срещах,
    но бях там - в света различен.