За да открием нещо истинско и значимо първо трябва тотално да се изгубим....в дъжда ... и да плачем като деца. Но на края, зад безумният страх ще открием Светлина. Поздрав!
Хубав стих-държи в напрежение.Но в мен възникна следният въпрос:Защо всякога сами си се натикваме в калта? Не можем ли, след като дъжда се усилва и започват да падат дървета, да спрем, да се огледаме и да продължим по друга пътека, в страни от калта?
Живея в онзи свят,дето всичко е планини. Бури и слънце,птици, небе,треви,кални пътечки и дъждовни хоризонти...Не е нужно да затварям очи и да си представям.Много хубаво рисуваш с думите, а калта- е тя е за слънцето. То обича да се грижи за хора и пътечки!
Според мен винаги има пътека, макар и не точно винаги да ни води в добра за нас посока... Но пък ние избираме да я следваме ли или не. Тъжен е стихът ти, но и хубав... Поздрави от мен!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.