Като точица в небето,

блести в мрачния ми път,

към мен обръща си лицето,

да освети за мене своя кът.

О, Венера! О, Венера!

Създателка на нова ера!

Щом те зърна, ням оставам,

душата моя стон издава!

Докосна ли те, умирам,

кръвта да ври в мен не спира,

защото аз съм само роб

на космическа любов.

Зова те плахо аз в мрака

на небесен кръгозор,

 рисувам тихо родна стряха

и прекрасен слънчев двор.

Защо сърце ми дал Творецът,

а не ръце – големи, силни,

да скроя от себе си ракета,

да видя близко таз планета.

И жълто киселинен прах

душата ми разяжда. Тъжно!

Предвиждам аз за мене крах,

да се махна е невъзможно.

Сълзи се стичат, трясък мощен,

душата моя пищи от болка,

тупти горещо сърцето още,

а колко много изгубих? Колко?

И чакам аз нова любов,

нова любов за нова ера,

нова ера, нов живот,

нова ера на Венера!