Нещо в теб винаги ме кара да плача.
Безмълвно откровение, че не се нуждаеш от мен.
Това е, което прави любовта ми жертвана,
начинът, по който се обръщаш, за да видиш залеза.
Думите, написани от безсилие,
ти никога няма да бъдеш заслужен,
нито спечелен или някому нужен.
Просто преминаващ през хората...
Винаги оставяш следи.
може би незапомнящи се от кого...
но по твоя начин, без да личи.
Както във всяко предсмъртно писмо
с автор: Твоята Пандора...
там аз винаги те мразя,
но не те забравям...
Не се и опитвам, нито пък мога.