Мрак нахлува пак в нощта,
на пода студен сгушен седя.
Съдба или орис какво е не знам,
любов огромна имало там,
разбита любов, двамина разделя
проклятие тежко, душите отделя.
Сълзите се стичат по бузи червени,
сърцата се пръскат в гърдите големи.
Грешка огромна разделя сърца,
прошка няма над тази душа,
сърцето разбито отлита
и опрощение не намира.
Лута се сам във мрака студен
и гледа към прозорецът угасен,
и спомени минават във тъмата.
Таз любов... Отнела му свободата.
Разделени бяха, но един не разбира,
сърцето му бавно с дните умира
и друго не иска освен да е с нея,
но друг ложето и вече споделя.
И той е изгубен и лута се пак,
и було спуска идещият мрак,
а той се изгубва в мислите мрачни
заспива отново в горските храсти.
Студът го обгръща и мраз го сковава,
грешката своя той сам не си прощава.
Затваря очите приема таз съдба.
Смъртта го връхлита с идващата тъма
© Spas luchev Все права защищены