Мрак нахлува пак в нощта,

на пода студен сгушен седя.

Съдба или орис какво е не знам,

любов огромна имало там,

разбита любов, двамина разделя

проклятие тежко, душите отделя.

Сълзите се стичат по бузи червени,

сърцата се пръскат в гърдите големи.

Грешка огромна разделя сърца,

прошка няма над тази душа,

сърцето разбито отлита

и опрощение не намира.

Лута се сам във мрака студен

и гледа към прозорецът угасен,

и спомени минават във тъмата.

Таз любов... Отнела му свободата.

Разделени бяха, но един не разбира,

сърцето му бавно с дните умира

и друго не иска освен да е с нея,

но  друг ложето и вече споделя.

И той е изгубен и лута се пак,

и було спуска идещият мрак,

а той се изгубва в мислите мрачни

заспива отново в горските храсти.

Студът го обгръща и мраз го сковава,

грешката своя той сам не си прощава.

Затваря очите приема таз съдба.

Смъртта го връхлита с идващата тъма