Страхуваше се, знам, от моята любов.
Нима бе толкова ужасна?
Усмивката ти стигаше ми - беше благослов.
Сияеше, искреше - тъй прекрасно….
Дори, когато пак те нямаше до мен
и знаех, с друга си, с приятели, с познат...
На мен ми стигаше да видя окачен
на гвоздей суитчърът ти с твоя аромат.
Но дойде ден, отлитна, някъде на юг,
а аз не страдах, че не си до мен.
Достатъчно ми бе, че гвоздеят е тук,
на който суитчърът ти беше окачен.
На времето потокът обтичаше града.
Шептяха дните и въздишаше земята.
А ето, във дома ми, случи се беда -
някой гвоздеят изтръгна от стената.
За миг се завъртя и срина се света.
Вихрушки побеснели, черен креп.
Но гвоздеят остави мъничка следа
и тя ми стигаше да видя в нея теб.
Когато и следата не можех да намеря
и нищо не остана на стената,
достатъчно ми бе да знам, че вчера,
била е още там следата.
Страхуваше се, знам, от моята любов.
Нима бе толкова ужасна?
Усмивката ти стигаше ми - беше благослов.
Сияеше, искреше - тъй прекрасно….
Сега далеко си, забравил си за мен.
Там обич, щастие дано намериш...
Защо си спомням още, всеки ден?
Едва ли някога ще проумееш.
ПИ ( по идеята на Новелла Матвеевна )
© Пламен Иванов - ПИ Все права защищены