Страхуваше се, знам, от моята любов. 
Нима бе толкова ужасна?
Усмивката ти стигаше ми - беше благослов.
Сияеше, искреше - тъй прекрасно….

Дори, когато пак те нямаше до мен
и знаех, с друга си, с приятели, с познат...
На мен ми стигаше да видя окачен
на гвоздей суитчърът ти с твоя аромат.

Но дойде ден, отлитна, някъде на юг,
а аз не страдах, че не си до мен. 
Достатъчно ми бе, че гвоздеят е тук,
на който суитчърът ти беше окачен.

На времето потокът обтичаше града. 
Шептяха дните и въздишаше земята.
А ето, във дома ми, случи се  беда -
някой гвоздеят изтръгна от стената.

За миг се завъртя и срина се света.
Вихрушки побеснели, черен креп.
Но гвоздеят остави мъничка следа 
и тя ми стигаше да видя в нея теб.

Когато и следата не можех да намеря
и нищо не остана на стената,
достатъчно ми бе да знам, че  вчера,
била е още там следата.

Страхуваше се, знам, от моята любов. 
Нима бе толкова ужасна?
Усмивката ти стигаше ми - беше благослов.
Сияеше, искреше - тъй прекрасно….

Сега далеко си, забравил си за мен.
Там обич, щастие дано намериш...   
Защо си спомням още, всеки ден?
Едва ли някога ще проумееш.

ПИ ( по идеята на Новелла Матвеевна )