На жена ми Нури
И защото до вчера пилях се по чужди планети,
в тъмни свлачища хвърлил слънца и вини,
бях затулил душата ти, дето из тъмното свети
и съшива над мен висини.
И завръща усмивката в моите дрипави устни.
Но, нали вече бях и на себе си враг,
аз за миг не забравих, че нашата близост със вкус е
на внезапна сълза върху пясъчен бряг.
И, когато си тръгваш... отваряш надлъж бездни глухи,
дето зейват среднощ пепеляви гърла,
през които у мен ветровете бездомни издухват ...