Вместо подарък
На жена ми Нури
И защото до вчера пилях се по чужди планети,
в тъмни свлачища хвърлил слънца и вини,
бях затулил душата ти, дето из тъмното свети
и съшива над мен висини.
И завръща усмивката в моите дрипави устни.
Но, нали вече бях и на себе си враг,
аз за миг не забравих, че нашата близост със вкус е
на внезапна сълза върху пясъчен бряг.
И, когато си тръгваш... отваряш надлъж бездни глухи,
дето зейват среднощ пепеляви гърла,
през които у мен ветровете бездомни издухват
всеки порив спестен и преструвчица зла.
И се щурам далеко, по-сам и от призрачен йога,
в пещери и пустини, с димящо челó,
Всъщност, сила остана дотолкоз у мен, за да мога
да те викна по име, да махна с крило...
за да срутя покоя, вселенските божи чертози
и да скъсам от своята вехнеща плът
вместо спящи лалета или ококорени рози,
тези стихове късни, додето минавам отвъд...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
