Вместо подарък
На жена ми Нури
И защото до вчера пилях се по чужди планети,
в тъмни свлачища хвърлил слънца и вини,
бях затулил душата ти, дето из тъмното свети
и съшива над мен висини.
И завръща усмивката в моите дрипави устни.
Но, нали вече бях и на себе си враг,
аз за миг не забравих, че нашата близост със вкус е
на внезапна сълза върху пясъчен бряг.
И, когато си тръгваш... отваряш надлъж бездни глухи,
дето зейват среднощ пепеляви гърла,
през които у мен ветровете бездомни издухват
всеки порив спестен и преструвчица зла.
И се щурам далеко, по-сам и от призрачен йога,
в пещери и пустини, с димящо челó,
Всъщност, сила остана дотолкоз у мен, за да мога
да те викна по име, да махна с крило...
за да срутя покоя, вселенските божи чертози
и да скъсам от своята вехнеща плът
вместо спящи лалета или ококорени рози,
тези стихове късни, додето минавам отвъд...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
