Тя познава те. Все ми е тая. До стотинка пресметнала риска,
точка, точка, тире, запетая – вечно точното копче натиска.
Аз и себе си хич не познавам, откачалки – дежурни през ден,
вдигат често в главата ми врява, пишат стих – от любов е роден,
а прелива и в лудост и чести ураганите всичко рушат,
пооплаквам си лошите вести, а добрите – на целия свят,
моят стих акапела изпява. Попрегракнал, но с много любов,
на медали, пари и на слава, да се смее до сълзи готов.
Ето, случи се, пак се отплесна, откачалка поредна. В мечти.
Просто казвах, че хич не съм лесна, не обичам науж и почти.
Ако в миг телеграфът се счупи, па макар и насън, ти ела!
Нямам много – звездици цял куп и остаряла любов... Воала̀!