Този невидим враг -

проклетата далечина, чиито ръце не мога да пипна,

не мога да погледна в очите й -

да разбера зла ли е или ехидно ми се присмива, видяла в мен поредното забавление...

Далечината,

която ми отне от най-добрите приятели,

сякаш с невидимата си шепа загреба част от сърцето ми

и го разпръсна по света.

Същата далечина,

която само студено разделя

и застава в средата на обичта, да разбие кръга с празнотата си.

Онази далечина,

в която постепенно избеляват цветните думи

и спомените се превръщат в неразгадаеми символи.

Далечината на времето и пространството,

която изпива смеха помежду ни

и ни оставя безвъздушно и стерилно да почукваме по клавишите на душите си във вакуума на потъналите в монитора чувства...

Далечината,

която засяда в гърлото и мълчи,

която убива всяко човешко присъствие...

която е само отсъствие,

счупило на парчета общите ни пътища.

Вглеждам се в далечината привечер... -

в мъгливата й безпосочност чувам как бият сърцата на приятелите ми

и усещам,

че някъде там и моето сърце тупти с тях.