Прибирам си думите. Там, откъдето са те,
небето е толкова близо, че свършва земята.
Понякога литва крилото на къщно перде,
но силният гръб на изгрелия ден го намята.
И думите само ограждат безбрежния цвят
на първото пролетно синьо. Рисуват контури
и босите стъпки на някоя буря броят
с метричната точност на своя порядък ажурен.*
А смисълът – той е онази припламнала длан,
която допира в молитва дланта на сърцето.
Земята, която остава след есенна бран,**
със своята бедна, дълбока надежда да свети. ...