Нощта отпусна уморени мигли
и градът потъна в тишина.
Загадъчно прозорците премигват,
зад завеси, скрили лудостта…
Ти докосваш лицето ми бледо,
загледан в зениците кротки.
Все още ли в тях се синее небето
и тактува сърцето влюбени ноти?
Все още ли моята руса коса,
сравняваш с най-дивната свила?
С бълбукащи струйки смях във нощта,
аз не съм ли те пак заразила? ...