Все още ли...
Нощта отпусна уморени мигли
и градът потъна в тишина.
Загадъчно прозорците премигват,
зад завеси, скрили лудостта…
Ти докосваш лицето ми бледо,
загледан в зениците кротки.
Все още ли в тях се синее небето
и тактува сърцето влюбени ноти?
Все още ли моята руса коса,
сравняваш с най-дивната свила?
С бълбукащи струйки смях във нощта,
аз не съм ли те пак заразила?
Ще ми кажеш ли отново онези слова,
от които потрепват планети?
Блянове тъжни на... пуста душа.
Мимолетен вик на сърцето...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Миночка Митева Todos los derechos reservados
