И ето че доплавахме до мястото

където лодките целунаха брега

и нашите безкрайни въжделения

притихнали, преплетоха сърца.

Една любов отложена, подмината.

Животът като миг пропуснат…

Скитахме с надежда да се зърнем

и чувствата отново да възкръснат.

Очите срещаха очи искрящи.

На пристана очаквах да те спра.

Но всичките възторжени копнежи

изгаряха като залязващи слънца.

Съдбата имаше за нас урок:

Обичаш ли, не чакай! Нямаш време!

Раздавай обич, прегръщай с любов

и не отлагай щастието за незнайно време.

То идва и си тръгва …

Не знае, че не си готов.