Вълчицата
Вълчицата нададе силен вой,
запрати го нагоре към луната,
но пусто беше в мрачния усой,
самотна ѝ отвърна тишината.
Изправена над стръмните скалѝ,
глава извила да допре звездите,
разказваше от обич как боли
и капеха по камъка сълзите.
Залюби я магьосник подъл, зъл,
опита се насила да я вземе,
но да я има той не бе могъл,
прокле я пътя вълчи да поеме.
Заскита из дъбравите немила
и с глутницата малко поживя,
магията я беше променила –
от болката душата подивя.
Магьосникът намери да нарежда
злокобни заклинания над пещ,
очите в тъмнината я повеждат,
превзема тялото й дух зловещ.
Ръмжене, скок и острите зъбѝ
забиват се дълбоко във плътта му.
Вълчицата магьосника уби.
Остана черна диря от кръвта му.
И нощем над вековните гори,
луната щом открие си лицето
и заблестят звезди като искри,
протяжен вой се носи към небето.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Nina Sarieva Все права защищены
