Загледан отново в звездите проклинам съдбата жестока
и питам безгласно ще видя ли слънце отново?
Че отдавна натъпквам тъгата в мен, вече твърде дълбоко -
с какво заслужил съм аз туй наказание сурово!?!

Нима с моята обич към теб тъй чиста, първична?
С моите искрени чувства тъй нежни, добри?
За теб всичко бих жертвал, дори себе си лично!
А ти не повели да ме изслушаш дори!

Когато съзирах лицето твое искрящо, сияйно,
изпадах безгрижно в тъй приятен, лелеян захлас.
И напразно мечтаейки туй да продължи безкрайно,
не осъзнавах колко наивен и глупав оказвах аз.

Взимах твоя сладък смях за откликваща любов!
Твоето желание да си с мен – за взаимни чувства!
Но уви, грешал съм, сам постилайки над себе си покров -
превърнах се в нещастник, незаслужаващ и да му съчувстват.

И стана тъй, че всички спомени живи, весели и топли,
които с взаимна благодарност споделяхме с теб,
изпариха се заменени от раздиращите тишината вопли -
отиде си, оставяйки ме в свят тъй безмилостно свиреп.

***

Ох, взирам се към звездите над мен с размътен от уискито поглед.
Не спирам да се питам „Приключи ли всичко? Има ли някакъв шанс?“
Но нима опитът ми не показва, че към бъдещето има само мрачен изглед?
Не зная! Не зная! – крещи съзнанието ми, изпадащо в спасителния транс.