Въпросите сами ще се задават
Когато слънцето отдавна е заспало,
там във светлата си слънчева страна,
и нощ тежка, като обратно огледало
дошла е над града със черна тишина.
В такива мигове ми се иска да крещя,
да събудя онзи, спящия във мен човек,
сама да се намеря и там да се помиря
със тъжния си силует и да открия лек.
Горях аз дълго, но не със буен пламък
по скоро само парех и затоплях леко.
Никога сърцето си не смених със камък,
но от желания си образ пак бях далеко.
Говорех много, вслушвах се във всеки,
съпреживявах всяка голяма болка и тъга.
Вървях, държах ръце по чуждите пътеки
но защо ли не успяла чувствам се сега?
Можех ли да дам и още нещо аз на тези
които протягаха ръцете и търсеха утеха?
Дали не подминавах бързо покрай онези
които да помолят за помощ се смутиха?
Въпросите ми се въртят, препускат бурно
много дълго още знам ще ме изпепеляват,
докато дишам и живея, все ще ми е чудно
а въпросите в нощите сами ще се задават ...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анета Саманлиева Все права защищены
