Въпросителна

Обичаше ме, нали?... Но раних те аз със хиляди лъжи...
Не исках аз така да се получи, да научиш начина, по който ме улучи...
Не съм това, което ти видя и причина нямах да те разрева...
Просто исках да ти кажа  няколко неща, преди да приключа всичко това...
На шега взимах аз живота и играх си с вас, както мога...
Вярата в любовта ли изгубих, не знам, или просто изгубих се в живота сам...
Съжалявам за мъките ти причинени и радвам се, че хубаво ти беше с мене...
Признавам, че успя от пръв поглед да ме грабнеш, но в сърцето си не позволих  да се разгънеш...
Психиката ми слаба ли беше или самотен съм отдавна и се сетих аз за тебе вече...
Слушам песента любима наша, която друг я пееше на нашата маса...
Бяхме толкова щастливи, а дънех се като пъпеш с дини...
Не разбрах ти ли се намеси, когато не беше подходящо, или аз ти позволих, когато бях тавряз...
В игричките си те вкарах, там където света обикалях...
Лъжите облаците бяха, а дъжда сълзите ляха...
Исках просто сърца неверни да разбия, а случи се ти там да си, където бурята разви я...
И боли ме, слънце мое, че пътя опита се да ми покажеш...
Гори ме отвътре, знай, че продъних се в този край...
Но няма да забравя миговете красиви, с които ме дари и накара ме да забравя за всичките ми черни дни...
Усмивката ти грееше, както слънцето щастие лееше,

а очите ти кафеви напомняха ми за  красивите орхидеи...
Беше невероятна и все още си такава, знам, но с друг си вече и щастлива ще си - знам!
И нека аз сега стоя и грешките си да броя...
Да запиша всяка моя обида и да скрия жестокостта си,  мила...
Защото срамувам се от себе си и не заслужавам до тебе да съм, смеейки се...
Исках просто да ти кажа, че самотата ме наказва...
И заглавието въпросителна ще направя, защото любовта ни неизживяна остава...

Румен Костадинов Димов