Вървях по прашния паваж
сред грешници с очи лъстиви
бездумно обладаваха се те
наяве
а насън
периодично полудяваха
красиви странници
удавници
отгръщах древни страници
полуразбрал препусках
рядко сам
бях глупав
и страхлив наивник
бягал съм
по потни улици
сред дюни изоставени
отново съм се раждал
докога
дали е топла самотата
страшно ли ще е отвъд смъртта
животът тук е
разцъфтява
няма спиране
и без въпроси
лято е
завинаги в нетрайната ми памет:
знойни дни
и нощни тайнства.
© Петър Димитров Все права защищены