Въздишка (от Божия нежност)

Остаряла безкрайно!

Във дните на ялова скръб

ти си страшно далече,

като майчино мляко отронен.

Сиво куче ръмжи срещу нас,

неприличен света

и парчета от себе си хвърляме,

за да го прогоним.

Снежнобяло колосани вкъщи се сгъваме,

тихо

непотребни кротуват отсрещните къщи.

Черни птици по небетата черни заплуват

и една едрогърда луна все се мръщи.

С теб мълчим,

хармонично и битово

и покрива ни с прах неподвижност.

Телефонът звъни - кръводарително,

а отсреща въздишка

от Божия нежност...

Стар квартал, от небето по–стар

и река от любов го разделя

имам мост, прикрепен на мечти

ала ти намокри се във нея!

И отново да правим бели,

по–големи от тези на вятъра,

остарявам да бъда сама

искам с тебе... в реката.