Остаряла безкрайно!
Във дните на ялова скръб
ти си страшно далече,
като майчино мляко отронен.
Сиво куче ръмжи срещу нас,
неприличен света
и парчета от себе си хвърляме,
за да го прогоним.
Снежнобяло колосани вкъщи се сгъваме,
тихо
непотребни кротуват отсрещните къщи.
Черни птици по небетата черни заплуват
и една едрогърда луна все се мръщи.
С теб мълчим,
хармонично и битово
и покрива ни с прах неподвижност.
Телефонът звъни - кръводарително,
а отсреща въздишка
от Божия нежност...
Стар квартал, от небето по–стар
и река от любов го разделя
имам мост, прикрепен на мечти
ала ти намокри се във нея!
И отново да правим бели,
по–големи от тези на вятъра,
остарявам да бъда сама
искам с тебе... в реката.
© Евгения Илиева Всички права запазени