На Емо

Безмълвно е във къщи. Вее студ.

А въздухът е някак по-различен.

Луната нощем с погледа на луд

показва пръст, познато неприличен.

И уж съм жива, уж съм в полусън,

а все сънувам, че си пак до мене.

Безумно вие вятърът отвън,

дървета махат с клони изранени.

Река ме влачи - кален, чер порой.

Без цел се блъскам диво, без посока

и търся малък жест прощален твой,

но ме пресреща пустота жестока.