Юлско утро
Юлското утро протегна ръка,
обви ме спокойно във сляпа прегръдка.
Притисна ме силно, с гореща снага,
аз плачех безмълвно, загубила пътя.
И молех се страстно - в миг всичко да свърши,
да спре да тупти синевата, далеко.
Умирах без полет, сломена, прекършена,
мислите даже не бяха човечни...
Трепереща сянка прострях, босонога,
зачаках без дъх да остана - през юли.
Търсех надежда, намерих отрова,
а вече бе късно... И никой не чу ме.
Дали да остана, дали да си тръгна?
Дали е по-лесно да минеш по пътя
отвъд синевата и всичко да свърши.
И всичко да свърши?! Или... да се върна!
Отровена, сляпа, без дъх и без думи,
уплашена, падаща в ад и самотна...
Погалена с немилостиви и груби
ръцете на юли - душата прободоха.
Ще мина по пътя - там няма мълчание,
там има усмивки, там няма тревоги...
Ще стане спокойно - без израз, без звание,
със много копнежи по... хиляди спомени.
Не... Аз се изправих и гордо се стече
по бузата гладка кристална сълза.
Боли ме - но трябва - ще стана и с шепот
ще търся загубена пътя - сама!
Искам и мога, отне ми - ще дам!
Отвръщам с усмивка - ранена дълбоко.
Мечта и тревога, и мъка, и срам,
но ще полетя в синевата високо.
Юлското утро протегна ръка.
Аз плачех безмълвно, намерила пътя.
Не ще ти дам никога мойта душа,
дори да не дишам, дори да се свърши...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Велина Все права защищены
