Земята ни за дъжд е зажадняла,
очакваме го ний от пролетта...
Днес синьото небе е потъмняло,
камбанките му вече аз броя.
О, радвам му се аз от судормата...
Гърдите ми поемат свежестта!
И благославям даже и Съдбата,
че чак ме върна в младостта.
Но вместо радостта ми да е пълна,
да благославям за това дъжда,
една тъга далечна ме погълна,
затуй, че вече не съм в младостта!
И несъзнателно си спомних календара,
със пропиляните от мене дни...
О, времето отминало не се повтаря,
без ходенето, няма и следи!
Аз с времето не мога да се боря!
А то така безмилостно руши!
За тленното в живота ви говоря...
Тук също Господ, може би греши?!
О, знам, че тленността си трябва да приемем.
Макар, че ни е свиден този свят!
И от хубостите му да вземем,
докато той не ни е още враг!
Аз слушам как природата говори,
уверен съм живота е велик!
Макар, че винаги с живота споря,
и знам, Човекът че е мъченик...
© Христо Славов Все права защищены