Отдавна нямаш чувства,

отдавна няма смях,

с годините отвътре опустях,

за погледа ти тайно аз копнях.

Не вярвам вече аз на никой мъж,

щом ти предаде ме - и не веднъж!

Обичам те - ми казваш, но това

не ме отдалечава от мойта самота!

Не вярвам нито дума от това,

в което ти кълнеш ми се сега.

За кой ли път със друга ти ме мамиш,

на тебе мисля, че ти стана навик.

За тебе мебел ли съм, стол или пък маса?

Или съм на дивана пък украса?

- Човек съм аз - не го ли забелязваш?

- Какво искаш от мен? - ми казваш.

Внимание, любов - крещя,

човек съм аз, а не скала.

Но виждам аз, че ти не ме обичаш,

след друга ти отново пак ще тичаш.

Защо живееш ти със мен тогава,

щом никаква любов не ти остана?

Защо измъчваш ме с лъжливи обещания,

нима на теб това ти стана мания?

Не съм дете и всичко аз разбирам,

в очите ти любов аз вече не намирам.

Защо тогава мъчиш ми душата

това ли са за теб правилата на играта?

Сълзи горчиви роня аз сега,

обрече ме на вечна самота.

С чувствата ми ти се подигра, 

а никой няма право на това.

Върви си и назад не се обръщай,

любовта в омраза не превръщай.

И искам да ти стане ясно,

към мене няма път обратно.

Бъди добър поне веднъж в живота,

не ме доближавай дори на йота.

Аз вече никаква не мога да ти бъда.

Това е моята присъда!!!