Той свири. На площада. И пее.
Гласът му събужда неволни усмивки.
И сякаш всичко край него светлее
от звуците и от древните ритми.
Паничката пред него се пълни. Бавно.
Но той гледа към хората, а не в нея.
Поема си въздух и тихо запява
За Индже. После - за змея,
После -за Даньова мама. Има и още.
Докато слънцето свети, той пее.
И виждам как неусетно със своята песен
събира ни болките и страховете. ...