Той свири. На площада.  И пее.

Гласът му събужда неволни усмивки.

И сякаш всичко край него светлее

от звуците и от древните ритми.

Паничката пред него се пълни. Бавно.

Но той гледа към хората, а не в нея.

Поема си въздух и тихо запява

За Индже. После - за змея,

После -за Даньова мама. Има и още.

Докато слънцето свети, той пее.

И виждам как неусетно със своята песен

събира ни болките и страховете.

И май той знае как да направи

да изглежда дори и най-трудното - лесно.

Запява.

Просветва ми: всъщност

на площада ни свири вълшебник !