„Потъвам в дълбока тиня, гдето няма твърдо място да застана; Стигнах в дълбоки води, гдето потопът ме покрива. Изнемогвам от викане; гърлото ми е изсъхнало; Очите ми чезнат, докато чакам моя Бог.” Псалом 69: 1,2

Сърцето ми сломено е и плаче.

Разбит живот, несбъднати мечти.

Душата ми ридае кат сираче…

Кой може да я утеши?!

Нали си обещахме клетви вечни,

нали в любов и здраве щяхме да вървим?

Нали на теб, любими, уповавах с нежност,

нали да носим щяхме своите теготи.

Аз исках Розата Саронова да съм

за теб, съпруже! Да съм нежна клонка

увита по снагата ти, да съм прекрасен сън!

На Сара да съм примерна потомка.

Сега ридая безутешно, сила нямам.

Как да погледна бъдещето, как?

Отчаяно стремя се да избягам

от мислите, въвличащи ме в мрак.

Не си изпълни ти обета, мили,

не ме обгърна с вярност и любов.

Изпи докрай и сетните ми сили,

и ме остави без съпружески покров.

И тъй сломена, пръсната на сто парчета

блуждае моята прекършена душа…

А трябва да се грижа за детето!

И трябва да катеря пак върха!

И паднала на пода, покосена

от болка, срам, копнеж, тревога,

с оголена душа, до кръв ранена

аз търся своята утеха в Бога!

И в миг… да, не е сън, аз виждам

протегнати към мене две ръце.

Усещам силата им да ме вдига

и залюляват ме като дете.

Залива ме утеха съвършена -

покой, надежда, мир и благодат!

Отпускам се в ръцете Му – блажена,

оставяйки скръбта си в този свят.

И глас ми шепне: „Моя най-любима,

венец на Моето творение си ти!

Избрах да носиш най-нежното име

и сила дадох ти светът да покориш!

Аз нося те в сърцето Си, не страдай!

Изстрадах Аз вината на света.

На рамото Ми с вяра се облягай

и с мир небесен Аз ще те даря!”

„Пустото и безводното място ще се развеселят, И пустинята ще се възрадва и ще цъфне като крем. Ще цъфти изобилно, и ще се развесели дори с радост и песни; Ще се даде на нея славата на Ливан, Превъзходството на Кармил и Сарод; Те ще видят славата Господна, Величието на нашия Бог.” Исая 35:1,2