Смирена, сломена и жалка

 да терзая смисъл намирах,

но  повяхна  надеждата малка,

дори и своята същност загубих.

Вярвах, че струва си всичко,

загърбих едничката гордост,

а сърцето крещеше зловещо,

просещо моята милост.

В погубено щастие вкопчена,

аз борих се, молих и страдах

и за каузата, вече изгубена

сама се двойно ранявах.

С всеки ден по-уязвима

ти плаха и слаба ме виждаше

и в мъката тихо потънала

сълзите ми с устните пиеше.

За миг едва, само за миг

отново ще бъда аз силна,

 ще зрее болката в стона прикрит,

изтръгнат из душа наранена.